Отсреща живееше Михаил. Приживе е бил доста набожен човек, добронамерен и търпелив към жена си. С него най – добре се разбирахме. Щом падаше дълбок лунен мрак, обикновено той идваше при мен и ме караше да се разхождаме из цялата околност, гледахме гробарите, които поддържха и се грижеха за уюта на домовете ни.
Говорехме си за какво ли не. За преживяванията ни, когато се скитахме още тленни по света. Имахме какво да си кажем. После попаднахме и на Жана. Тя починала млада от рак. Притежаваше удивителни познания по психология и явно с това се е занимавала някога. Разкриваше ни всякакви истини за дълбините на човешката психика.
Понякога възникваха остри противоречия. Жана бе атеистът в компанията и такъв си остана след смъртта й. Михаил, възпитан в християнските традиции, често спореше с нея. Аз от своя страна се стараех да оставам неутрален, да ги сдобрявам предварително още преди да са прекалили със споровете. Михаил първи се вслушваше. Но Жана наистина бе добър човек. И на нея й споделях всичко. Разказвал й съм и как се влюбих за първи път, как се роди сина ми, който е още жив и има вече внуци.
Веднъж тримата бяхме отишли до реката и седнахме на брега. Беше една спокойна и топла нощ. Като в арабска приказка. Жана, която винаги обичаше да ни провокира, се обърна към Михаил с хитра усмивчица, смятайки, че този път той няма да й даде смислен отговор.
- Кажи ми защо не си в рая, щом вярваш в Бог? Нали си бил праведен и добър приживе?
Дори и аз не бих отговорил логично и правдоподобно на този словесен удар. Михаил се усмихна топло и ние въпреки всичко останахме прегърнати от усмивката и харизматичността му. После той отговори:
- Защото още не са ме приели. Имам една мисия. Да ви отведа дотам. Чак след това ще отида.
Жана никога повече не посмя да говори за това.